Дарки винаги търсеше доброто нещо, независимо колко малко е, и следователно често го намираше.
Ричард Фланаган

Подобни

Нещата кървяха. Те кървяха и кървяха и не спираха да кървят. Нямаше да има драматичен край, осъзна тя, само бавно изсъхващо... кървене и още кървене.
Ричард Фланаган

Идеята за миналото е толкова безполезна, колкото и идеята за бъдещето. И двете могат да бъдат използвани от всеки за всичко. Никога няма повече красота от сега. Няма повече радост, учудване или скръб от сега, нито съвършенство, нито повече зло, нито повече добро от сега.
Ричард Фланаган

Целият живот е само алегория и истинската история не е тук...
Ричард Фланаган

Защото светът не се промени, това насилие винаги е съществувало и никога нямаше да бъде изкоренено, хората щяха да умират под ботушите и юмруците и ужаса на други хора до края на времето и цялата човешка история беше история на насилие.
Ричард Фланаган

Той гледаше покрай голото тяло на Ейми, над линията на полумесец между гърдите и бедрото й, покрита с ореол от малки косъмчета, към мястото, където отвъд изветрените френски врати с люспеста бяла боя, лунната светлина образуваше тесен път в морето, който бягаше надалеч от погледа му в разпръснати облаци. Сякаш го чакаше.
Ричард Фланаган

По-лесно ли е човек да изживее отново живота си като риба, отколкото да приеме чудото да бъде човек? Толкова сами, толкова уплашени, толкова търсещи това, на което се страхуваме да си дадем език.
Ричард Фланаган

И така, ето го: две неща и не мога да ги събера и те ме разкъсват. Тези две чувства, това знание за толкова ужасен свят, това усещане за толкова необикновен живот - как да ги разреша?
Ричард Фланаган

Защо в началото на нещата винаги има светлина? Най-ранните спомени на Дориго Еванс са за слънцето, заляло църковна зала, в която той седеше с майка си и баба си. Дървена църковна зала. Ослепителна светлина и той, който се тътреше напред-назад, влизаше и излизаше от нейното трансцендентно посрещане, в прегръдките на жените. Жени, които го обичаха. Като влизане в морето и връщане на плажа. Пак и пак.
Ричард Фланаган

Доверяваме ли се на идеята за любовта, колкото и да е луда – от любовта на Дон Кихот към момичето от фермата той преименува Дулсинея дел Тобосо в любовта на Йосарян към свещеника - защото в лицето на конформизма, колкото по-луда е любовта, по някакъв мистериозен начин толкова по-голям е ангажиментът към свободата?
Ричард Фланаган

Опитвайки се да избяга от фаталността на паметта, той откри с огромна тъга, че преследването на миналото неизбежно води само до по-големи загуби. Да задържиш жест, миризма, усмивка означаваше да го превърнеш в едно неподвижно нещо, гипсова посмъртна маска, която щом я докоснеш, се разпада в неговите фигури обратно на прах.
Ричард Фланаган