Дори не се замислих за страх. От къде да вземем страха, ако смъртта не беше нищо?
Хан Канг

1

Споделяне

Добавено преди 13 месеца

И все пак имаше нещо безкрайно благородно в това как тялото му все още носеше следите от ръце, които са го докосвали, осезаем запис, че е бил обгрижван, ценен, което ме караше да завиждам и да се натъжавам. Моето, от друга страна, смазано от форма под кула от други, беше срамно, отвратително. От този момент нататък бях изпълнена с омраза към тялото си. Телата ни, хвърлени там като буци месо. Нашите мръсни, гниещи лица, миришещи на слънце.
Хан Канг

1

Споделяне

Добавено преди 13 месеца

Само ако очите ни не бяха видими за другите, помислете си. Само ако човек можеше да скрие очите си от света.
Хан Канг

2

Споделяне

Добавено преди 1 година

Такова необичайно спокойствие всъщност го уплаши, карайки го да мисли, че може би това е повърхностно впечатление, останало след усвояването на някакво количество неописуема порочност, или пък се е утаило в нея като вид утайка.
Хан Канг

2

Споделяне

Добавено преди 1 година

Тялото, което ми причини такъв срам, щеше да бъде погълнато от пламъците - това не беше причина за съжаление. Исках да се сведа до по-просто съществуване, точно както правех, докато бях жив. Бях решен да не се страхувам от нищо.
Хан Канг

1

Споделяне

Добавено преди 1 година

Възможно ли е да свидетелствам за факта, че в крайна сметка презрях собственото си тяло, самото физическо нещо на себе си? Че ще унищожа напълно топлината, всяка обич, чиято интензивност беше повече, отколкото можех да понеса, и избягах? Някъде по-студено, някъде по-безопасно. Само за да остана жива.
Хан Канг

1

Споделяне

Добавено преди 1 година

Възможно ли е да свидетелствам за факта, че в крайна сметка презрях собственото си тяло, самото физическо нещо на себе си? Че ще унищожа напълно топлината, всяка обич, чиято интензивност беше повече, отколкото можех да понеса, и избягах? Някъде по-студено, някъде по-безопасно. Само за да остана жива.
Хан Канг

1

Споделяне

Добавено преди 1 година

Има нещо потиснато в гората в този проливен дъжд, като огромно животно, което потиска рева.
Хан Канг

1

Споделяне

Добавено преди 1 година

Чакам. Никой няма да дойде, но все пак чакам. Никой дори не знае, че съм тук, но все пак чакам.
Хан Канг

2

Споделяне

Добавено преди 1 година

Единственото смущение в него беше, че отношението на зетя към съвместния им живот изглеждаше твърде повърхностно, че той реши лесно да напусне жена си, тъй като счупени часовници или домакински електроуреди се изхвърлят на боклука.
Хан Канг

1

Споделяне

Добавено преди 1 година

Изглеждаше достатъчно за нея просто да се справи с каквото и да се случи, спокойно и без суетене. Или може би просто нещата се случваха вътре в нея. ужасни неща, за които никой друг не можеше дори да се досети и по този начин беше невъзможно за нея да се занимава с ежедневието едновременно. Ако беше така, естествено нямаше да й остане никаква енергия не само за любопитство или интерес, но и за някакъв смислен отговор на всички обикновени дреболии, които се случваха на повърхността. Това, което му подсказваше, че неговият случай може да е такъв, беше, че понякога очите й отразяваха вид насилие, което не можеше просто да бъде отхвърлено като пасивност, идиотизъм или безразличие, и което тя сякаш се мъчеше да потисне.
Хан Канг

1

Споделяне

Добавено преди 1 година